През 1867 год., Съединените Щати отказват да се включат към франковия стандард предложен от Европейските страни и изтъкват няколко причини. На първо място, пактът предлага лимитиране на сеченето на златни и сребърни монети от всяка страна подписала договора. Към този момент Америка е най-големият производител на злато и сребро в света. Тогава хартиеният американски долар още не е бил конвертируем и това би попречило сериозно на покупателната способност на страната, особено при търговията с Китай, при която стоките са се заплащали основно в сребро. Като втора причина се изтъква голямата слабонаселена територия на Америка и значително по-високата цена на труда от тази в Европа по същото време, водещи до нуждата от повече валута на глава от населението. На трето място, не виждат нужда да преговарят с други страни, понеже Конгресът сам по себе си е можел да промени стойността, размерите и пробата на своите монети и не е било в тяхна полза да се обвързват в пакт с други световни сили.
Най-интересно обаче е следното. За да се изравнят стандартите, американците е трябвало да намалят грамажа на чисто злато в техния 1 златен долар към този на 5 златни френски франка от 1.50 гр. на 1.45 гр. при всичките си деноминации. В писмо от Джон Шърман (председател на финансовия комитет към Сената), отправено в отговор на искането на Самюел Ръгълс (вицепрезидент на комисията на Съединените Щати, делегирана в Париж по въпроса), през май 1867 год. за разглеждане от Сената на възможността Щатите да участват в пакта, Шърман пише: ‘Ако направим промяната към франков стандард, бихме имали известна трудност да напаснем договорите към новия златен долар; но днес договорите са базирани на флуктуиращата стойност на хартиените пари и така дори и намаленият златен долар ще струва повече от нашата валута.’
Ние използваме бисквитки, за да гарантираме, че ви предоставяме най-доброто изживяване на нашия уебсайт. Ако продължите да използвате този сайт, ще приемем, че сте доволни от него.
